Снимки от скалния манастир ,,Св. Димитър Басарбовски" намиращ се в природен парк ,,Русенски лом"
неделя, 31 август 2008 г.
Скален манастир ,, Свети Димитър Басарбовски " - снимки от манастира
понеделник, 25 август 2008 г.
Топ 10 български сайта за имоти според Google
сряда, 13 август 2008 г.
Една забавна история с Трънски диалект :)
Наскоро един мой познат ми обясняваше какъв е диалекта говорен в Трънско (град Трън) и ми разказа една забавна история, която и на вас може да ви хареса.
Един трънчанин бил в София за да заведе жена си на лекар. И докато чакали автобуса на спирката срещу тях някакъв човек продавал сладолед от машина ( старите машини с ръчките ако си ги спомняте, то и сега тук таме се срещат ). Решил трънчанина да се избъзика със сладоледаджията:
- Надзвърцай ми един помръжляк - казал той.
Сладоледаджията(зевзек) и той да не остане по-назад след като напълнил кофичката със сладолед му педложил:
- Ако искаш един и на жена ти да надзвърцам ...
- Ааа не, не, тя ще лиже от моя ... - отсякъл трънчанина и се отдалечил. :):)
ОБЯВЯВАМ ВОЙНА НА МАГОВЕ, ГАДАТЕЛИ, ЕКСТРАСЕНСИ И ТЕМПОДОБНИ!
Това е третата статия изпратена ми от Паула Лайт.
ОБЯВЯВАМ ВОЙНА НА МАГОВЕ, ГАДАТЕЛИ, ЕКСТРАСЕНСИ И ТЕМПОДОБНИ!
“Нека да ме oмагьосат!”
Знам, че медиите са ангажирани с много болни проблеми в тежко болната ни държава: престъпност, корупция, политическа демагогия, бездарието и безхаберието на министри и чиновници. Забравили сме, обаче, една много по-тежка и по-опасна диагноза- болестта на духа. В сравнение с нея, останалите рани по колективното народно тяло могат да се опишат като грип съпоставен с раково заболяване. Тук страданието е невидимо, агонията мълчалива, но от това нещата далеч не стават по-малко страшни…
Като при колективна масова истерия, всеки втори в България се счита за омагьосан. При професионални “магове”, които “развалят магии” търчат млади и стари, мъже и жени, бедни пенсионери и момичета. Правенето и развалянето на магии се експонира и преекспонира по телевизия, радио, вестници и списания. Ако някой не се е потрудил и се провали на изпити, разбира се, виновен е не неговият мързел, а завистлива съседка, която е направила магия против успех. Ако пълничка и пъпчива тийнейджърка не спечели сърцето на красивата футболна звезда на класа, виновна е пак “черната магия”, а не естественият факт, че момчето е предпочело стройната мажоретка. Болни тичат при маговете за отвари, билки, пренасочване на енергиите, махане на циреи и брадавици, лекуване на рак.Бизнесмени, вместо да проучат маркетинга, търчат при астроложките да им направят хороскоп с делова насоченост. Врачки и ясновидки въртят страхотна търговия с гадаене на таро, кафе, ръка, чаени листенца, нищо чудно и кучешки изпражнения!
И всеки е единствен и най-талантлив. Няма ясновидка, която да не твърди, че е наследница на баба Ванга, нито екстрасенс или астролог, когото да не са удостоили с контакт и съобщения мъдри водачи, духове, а понякога и сам Бог.
В тази легализирана лудница всичко се продава: талисмани, амулети, муски, билки, арабски текстове за омагьосване, вуду кукли, набодени с карфици с цел умъртвяване на съседката. Списъкът е безкраен.
И никой не разбира, че не е чак толкова лесно да се омагьоса човек. Ако беше така, при нашата колективна завист и злоба, да сме се натръшкали всички до един. Пак никой не желае да приеме, че в повечето случаи все пак е за предпочитане да отидеш при интерниста или хирурга, вместо при екстрасенса и баячката. Хората отказват да разберат, че да узнаят бъдещето не винаги е полезно, а понякога може да се окаже и доста вредно. Баба Ванга приемаше само хора, които са в истинска и много тежка беда. Ако Бог искаше да знаем какво ще ни се случи утре или след година, щеше да стори така, че това да е възможно, но би изчезнала всяка тръпка на очакване и вълнение в живота.
Нямаше да има нищо лошо, ако хората, които претендират да са надарени, правеха опит да помогнат безкористно на себеподобните си, както са правели Ванга, Слава Севрюкова, Преподобна Стойна. Нищо подобно! 99% от самообявилите се “окултисти”,
“езотерици” и т.н. скубят ближния си без жал, направо му изсмукват кръвчицата!
А какво прави държавата? Ами просто потрива ръце и си събира данъците, както и от жриците на платената любов.Парите не миришат, нали? А Църквата? Предпочита да се занимава със собствените си ежби и да си дели имотите. Едва ли има нещо по-бездушно и сухо от нейните ритуали напоследък. Но правят ли духовниците нещо да изобличат шарлатаните? Най-много да измънкат неубедително някакво общо неодобрение, без сила, красноречие и апостолски плам. Даже от телевизията разбрах, че някакъв селски свещеник претендирал да разваля магия, а един от платените магове посъветвал моя читателка да отиде да й четат Киприановата молитва, преди да внесе таксата си и при него за разваляне на магията. Нещо като примирие между конкурениция и разпределение на ловните територии.
Заприличали сме на колективна психиатрия. Липсват ни само тапицираните стени и онези специални ризи, които се закопчават само отзад.
С добрата воля на едно голямо българско издателство побликувах книга, озаглавена “Свещената магия”, в която изобличавам злоупотребата с това възвишено, древно и прекрасно изкуство и, според читателите, които ми пишат писма, направо съм бръкнала с голи ръце в гнездо на оси. Ако в 21 век имаше клади, щях да се превърна в най-голямата пържола в страната не по желание на Църквата, а с усилията на платените използвачи, на маговете бакали. Ако Църква, държава, учени, истински магове и психолози предпочитат да не хвърлят камък в рядката кал и си мълчат, това си е тяхно право. От днес аз обявявам война на всеки, който използва магията, ясновидството, лечителството, както и други свои паранормални дарби за пари! Време е да се изгонят търговците от храма! Време е да не се използват бисерите за свине! Време е да се сложи край на духовната проституция!
В тази война няма да използвам заклинания, амулети, енергията си, съдебни искове, клевети или интриги. Това са оръжията на слабите! Ще използвам само меча на Гебура, оръжието на разгневената справедливост и словото си. На хората ще кажа.Не се страхувайте и не си давайте парите на самообявили се “таланти”.
Приканвам шарлатаните да ме опровергаят, ако им стиска! Нека докажат, че е редно да използват духовните си дарби за пари, че в думите ми няма истина! А пък като са толкова велики нека ме омагьосат.Ръкавицата е хвърлена!
Автор: Паула Лайт
Email: paula_light< @ >abv.bg
вторник, 12 август 2008 г.
Има ли гнусни реклами по българските телевизии?
Правило ли ви е впечатление, че някои реклами наистина могат да покъртят по-гнусливите от нас? Аз специално не бях обръщал внимание на подобни реклами, защото не съм от по-горните (гнусливите) а и винаги сменям канала докато почне рекламния блок.
Имам една позната, която скоро ми сподели нейния ужас от рекламите, когато всяка вечер прекарвала пред телевизора.
Няколко от тях тя ми сподели, че винаги съвпадали с нейната вечеря.
Няма да споменавам кои са телевизионните канали, които ги излъчват, както и продуктите които се рекламират за да не им правя и аз реклама, но ще ви споделя някои реплики или действия в тях.
Първо си представете че сте на маса и си хапвате сладко, сладко ... и следват рекламите ...
- Първата от тях е следната:
Представете си малко сладко момченце със смъкнати гащички на тоалетна чиния.
Такаааа, какво ли прави то? Веднага се досещаме че ,,ака". Такааа, в един момент момченцето смръщва физиономията си и вика ,,Уфффф че миришииии" :):) как да не му се зарадваш и да не си хапваш с кеф :) :) ...
- Втора реклама веднага след първата:
Вие виждате мивка в баня. Следва звук от миене на зъби. Следващата сцена е една мазна гнусна храчка с кръв в нея. След това пак звук от миене на зъби и пак една звучна храчка с повече кръв в нея ... и така сцените се повтарят няколко пъти докато рекламата не стига кулминацията си - накрая човекът изплюва падналият му зъб. Много подходяща реклама за основното ястие във вечерята ви :) ...
- Трета реклама, която би трябвало да е за десерта ви:
Самата реклама не си я спомням, но ще ви цитирам реплика в нея ,,Диарията е самотно занимание", просто в целта :), сещам се и за още една реклама в която се рекламира пък лекарство против ,,Запек", това е моментът, когато може да се насладите на завършека на вечерята си.
- Четвъртата реклама за която ми разказаха е на известна безалкохолна напитка в която пъпчасъл мазен тийнейджър облизва бутилката на самото и гърло и я подава на своята приятелка.
- Петата реклама е на същата безалкохолна напитка в която някакъв рахитичен човечец отпива от безалкохолното и с оригване започва да изрежда буквите от азбуката ... е много въздух се събира от нея ...
Може би има и много подобни, но аз не съм ги виждал и няма как да ги споделя с вас.
Питам се само толкова закърняли мозъци ли работят в рекламните агенции, че се стига до подобни реклами или просто нямат мозък за нещо по-добро, като подход и шокиране на потребителя. Ясен е психологическият ефект на рекламата ,,да се запомни на всяка цена", но вие искате ли да имате такива спомени? Аз например, никога не бих си купил продукт, който е рекламиран по този начин, но това е мое мнение ...
Надявам се, че скоро няма да има реклами с пръцкане и повръщане ...
понеделник, 11 август 2008 г.
За котките и хората
Това е втората статия която ми изпрати Паула Лайт.
ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА
Преди повече от десет хиляди години човекът се почувствал самотен в своите пещери, където по ъглите коварно пълзял мракът и край своите огньове, отвъд които трептели загадъчни сенки. Първичният страх от тъмата ражда самота, а самотата - копнеж за близост и обич. Първа на този глух и изстрадан човешки зов се отзовала котката. И оттогава тя дели с нас вечността.
Виждаме загадъчното й изображение в Древноегипетските фрески. Котки са свивали край огнищата в Древен Шумер, в Елада и в Римската империя. Котки са имали и най-простите селяни през Средновековието, а вещиците често са изобразявани с котка за партньор.
Така се нижели хилядолетие след хилядолетие. Някогашният дребен волен хищник загубил своята свобода, защото позволил да бъде опитомен. Той жертвал дивия лес заради огнището на хорските домове, заради своята привързаност към къщата на стопаните и, най-печалното, заради любовта си към най-жестокия и безмилостен звяр - човека. Вместо да ловува гордо в пущинака, носел плячката си, всяка птичка и мишка в краката на съществото, станало негов господар, за да се похвали. В живота е така. Позволиш ли да бъдеш опитомен, обричаш се на страдание.
Как живее днес древният спътник на нашия биологичен вид? Щастлив ли е в това време на синтетични храни и изкуствени чувства, на обезпаразитяване и обезчовечаване? С нас го свързват най-тежките вериги - бремето на генетичната памет. А ние? Ние наричаме геноцида “разреждане”, кастрацията - “контрол над популацията”, убийството - “евтаназиране”. Кожите на нашия древен спътник красят вратовете на жени, които нямат пари за кожух от норки.
Съжителството носи на някогашния волен хищник само болка. Доверявайки се на homo sapiens, клетото създание е заложило на губеща карта.
* * *
В една студена зимна вечер на вратата на апартамента си чух жално котешко мяукане. Не знаех какво да мисля, но все пак, отворих вратата. На прага ми клечеше най-галантният и чаровен котарак, който бях виждала. Нашарен в черно и бяло, наперен и сякаш ухилен самодоволно, горд със свободата си и с помиярското си потекло. Сякаш би показал класовото си презрение към всички ангорски, сеамски и персийски котки и би нагостил всеки надут аристократ с един хубав и здрав плебейски пердах. Направо си просеше името. Беше си маркиз дьо Карабас и не би могъл да се казва другояче. След като получи малко храна, животното не продължи да се натрапва, а се оттегли достолепно.
Това сложи началото на едно дълго и деликатно приятелство. Маркизът не би допуснал да бъде опитомен и да падне до нивото на домашна котка. Това би било под достойнството му. Той беше принц на контейнерите, рицар на свободата, казанова, чиято житейска цел беше повечето котенца в квартала да бъдат черно-бели.
Но малкият котарак стана и нещо повече от това. Превърна се в пробен камък, в тест за нашата човечност. Съседите мигновено се разделиха на две партии и, както е характерно за българина, малцина запазиха неутралитет.
Едната група, за щастие голямо мнозинство, тихомълком осинови маркиз дьо Карабас. Той се сдоби с ятаци на всеки праг, със своя купичка на всяка врата. Раздаваше благоволението си под формата на ласки справедливо и по равно.
Малцинството се състоеше от едно семейство ксенофоби, за които съществата на четири крака не бяха нищо повече от купчина боклук. Мъжът имаше подчертано Бай Ганьовско излъчване. Едър, червендалест, с бирено коремче и с мустаци, с които напразно се опитваше да убеди човечеството в своята мъжественост. В сравнение с него, Маркиз дьо Карабас беше хиляди пъти повече мъж. Жена му, булка с едър бюст, която отчаяно се опитваше да прикрие здравия си селски произход и чесновия си дъх с модни дрехи и няколко пласта грим, се пишеше за радетелка на хигиената.
Както и да е, всичко това - надутите здравни беседи, произнесени на невъзможен диалект, мръщенията и псувните биха били комични, ако не се стигаше до трагични последици. Съдедът два пъти чупи с дърво крачето на животното. Малтретираше го при всеки удобен случай. Всички подозирахме, но никой не можеше да докаже кой е извършителят на зверствата. Простакът винаги отричаше шумно “да е барал тази мърша”, а всички ние смутено мълчахме, защото простотията винаги има последната дума и успява да заглуши всички останали. Но, ако животните можеха да свидетелстват, алибито на съседа не би струвало и пукната пара. Винаги познавах кога злосторникът е в близост, защото животното побягваше със свита опашка като стрела, за да се скрие на таванския етаж.Надушваше го отдалеч.
И в един хубав летен ден нещастието се случи. Котаракът буквално се довлече в сградата със счупен крак и избити зъби. Муцунката му беше заприличала на зловеща маска. Бързо стана кожа и кости. Береше душа. Чудехме се какво се е случило. Не беше блъснат от кола, защото това не можеше да обясни избитите зъби. Появи се теория, че се е сбил с куче. Вярно, този галантен борец и кавалер би нападнал и пума в защита на мъжкото си реноме, ловната си територия или някоя четирикрака дама, но козината му изобщо не беше оскубана, а всички знаем: когато се бият животни, просто не може без такива белези. Все пак, както би се изразил Радичков, от тази история силно вонеше на човек. Ние, обаче, просто не искахме да вярваме и да допуснем това. Би било позор и клеймо върху нашата човечност.
Котаракът не можа да довлече телцето си нагоре по стълбите и остана проснат в сутеренния етаж, където бавно гаснеше.
Тръгнах надолу с купичка мляко, в което бях разтворила и малко антибиотик. Мерки на отчаянието. Срещнах съседката-ксенофобка. Тя скандалджийски се осведоми кога ще изхвърлим на улицата този “развъдник на бълхи”. Кротко й обясних, че животното умира, а когато смъртта е наблизо, всеки дължи поне малко уважение. Последваха яростни протести за хигиената. Булката изсъска възмутено, че си мислела, че живее в цивилизована държава. Откликнах учтиво, че преди този диалог аз също съм мислела така. Конфликтът, както е характерно при жените, зацикли в патова ситуация. Истински дамски гамбит. Оставаше ми само едно. Помолих друг съсед да качи малкото телце горе, до нашата врата. Със съпруга ми цяла нощ се будехме и гледахме дали животното диша. Издъхнало е някъде призори…
Два часа по-късно, когато вече бяхме погребали котарака и измили площадката, чухме жално и отчаяно мяукане. В коридора стоеше женска котка с малко котенце. Естествено, черно-бяло. Животните издаваха този сърцераздирателен звук в продължение на около петнадесет минути. Имаше купичка с храна, която дори не погледнаха. Накрая отидоха да си легнат другаде, въпреки че често бяха стоели до нашата врата. После се измъкнаха и никога повече не се появиха в този блок. Аз имам своето обяснение за случилото се. Не знам, обаче, дали учените - естествоизпитатели с всичките свои епруветки, колби, тестове, дисекции и центрофуги са в състояние да ми предложат свое обяснение. Ще го очаквам с интерес!
* * *
Сигурно се чудите защо Паула ви занимава с някакви си котки при толкова наболели социални проблеми.
Ще ви кажа! Всъщност, занимавам Ви не с котките, а с хората или по-точно с човечността. Защото, ако дори животните имат по-голям усет към тайнството и мистерията на смъртта, къде е нашата човечност? Ако си в състояние да нараниш със злобни ритници и удари едно дребно животно, което гледа към хората с обич и доверие, къде е нашата цивилизованост като “венец на творението”? Този, който измъчва слабите и невинните, е направил първата крачка към умрелите от глад дечица в оня дом за сираци, към извращенията в Могилино, към превърналите се в камери за мъчения старчески домове. От там до телените огради на Аушвиц и до каторгите на Сибир разстоянието е твърде кратко.
Вярно, животът ни наистина е тежък и груб и това ни смазва. Често се чудим с вдигнати вежди на пансиона за мечки на Бриджит Бардо и на организациите за защита на животните в цяла Европа. Аргументът ни обикновено се състои в това, че е смешно да се влагат толкова сили и средства за четириногите, когато страдат старци и деца. Не разбираме едно. Отношението към тия, които зависят от нас е критерий доколко сме хора. Не биха да забравяме това. Иначе ще се окаже, че за тези десет хиляди години сме търпели само регрес, че оня мрак, дебнещ в ъглите на пещерите и край огньовете е победил и вече се таи в душите ни.
Автор: Паула Лайт
Топ 10 български сайтове за новини според Google
събота, 9 август 2008 г.
Венецът на творението
Преди няколко дни ми бяха изпратени три статии от Паула Лайт.
Прочетох ги и мисля, че са доста интересни. Ето я и първата статия:
ВЕНЕЦЪТ НА ТВОРЕНИЕТО
Още от деца у нас, крачка по крачка, е формиран възгледът, че човекът е най-съвършеното, най-прекрасното и най- умно същество във Вселената. Убедени сме, че сме на самия връх на еволюционната пирамида, а всички други създания живеят единствено за наше удоволствие и удобство. Смятаме, че са тук, на тази земя, за да ползваме, млякото, месото, яйцата и кожите им, за да теглят товарите ни, да ни забавляват в циркове и зоопаркове. Едва ли не още в буквара пише, че сме самият венец на творението.
Наистина ли е така? Ако говорим за технологичната цивилизация, безспорно. За някакви си десетина хилядолетия сме стигнали от кремъчната тояга до атомната бомба, от изобретяването на колелото до ужасните си вонливи возила, които бълват отрова. Множим се с истински хъс. Шест милиарда свръхсъщества и елитни екземпляри задружно разрушаваме планетата. Озонови дупки, гори, превърнати в пепелища, пестициди и нефтени разливи в Световния океан, глобално затопляне. Списъкът е безкраен.
Но дали, все пак, сме венец на творението в умението си да обичаме и състрадаваме, да бъдем благородни и лоялни до смърт? На този въпрос ще трябва да си отговорите сами. Всеки за себе си. Аз просто ще ви разкажа един сладко-горчив епизод от моя живот, който ми помогна да намеря своя собствен отговор. Няма да ви лъжа, историята е сантиментална, но не лигава, прочувствена, но не и сълзлива като
сапунен сериал. Затворете очи и тръгнете с мен назад във времето, към едно далеч не розово минало.
КОМУНИСТИЧЕСКО КАДРУВАНЕ
Не знам чували ли сте нещо за селското разпределение на млади специалисти. По- младите от вас, едва ли. Тогава всеки, завършил висше хуманитарно образование с учителска правоспособност беше длъжен да работи три години в онова селско училище, в което го разпределят. Така аз, тогава двадесетгодишна хлапачка попаднах в село Г…за да преподавам български език и литература в местното основно училище. Населението беше истински етнически коктейл, като преобладаваха турците и ромите. Така станах класна ръководителка на осем малки циганчета. Едва ли мога да нарека епизода върхов момент в академичната си кариера. От Шекспир, Достоевски и Екзюпери се прехвърлих към проблеми като обезпаразитяването и как изглеждат въшките и гнидите. Как да науча питомниците си да говорят що-годе правилно български, да четат и пишат поне посредствено и да се къпят по-редовно. Не е за чудене, че изживях истински културен, емоционален и духовен шок и изпаднах в депресия. Поне през първата година.
Всъщност, хората бяха добри и дружелюбни. Изпитваха малко повече любопитство към “градската даскалица”, но няма да забравя тяхната щедрост и отзивчивост. Тъй като селцето беше лозарски център, просто ме обсипваха с червено вино, грозде и други дарове.
ДВА СВЯТА
Проблемът беше в пълното ценностно и интелектуално различие. Тях ги интересуваха едни неща, мен-други. Предпочитах, вместо да съжителствам с хазаи, да наема една съборетина, чиито собственици бяха в София и рядко идваха.
Всяка моя постъпка дълбоко удивляваше хората. Чудеха се защо не си засея поне малко зеленчуци и не пусна в двора няколко кокошки. Цъкаха с език, че ще си повредя очите от толкоз книги, дето нямало къде да наредя и само щели да събират прахоляка. Когато учтиво, но твърдо отказах да ходя по селските вечеринки и танцови забави, с тревожно съчувствие зашушукаха, че ще си остана стара мома. Не разбираха защо отблъснах интереса на тракториста. Нали момчето вземаше цели четиристотин лева заплата и беше “един на мама и на тате”? Най- трудно туземците преглътнаха дългите ми и безцелни разходки, нежеланието да си взема телевизор, осамотението ми. Накратко, лепнах си етикета на непоправима чудачка.
АМАРКОРТ
В съзнанието ми като мозайка изплуват фрагменти от този странен период, тъжни и смешни, като в “Амаркорт” на Фелини.
Как направих ужасен скандал на младата продавачка в кооперативния магазин, която отказваше да продаде хляб на осемдесетгодишна кадъна, самотна и бездетна, вдовица с почти пълна глухота, защото си го поискала на турски, а не на български. Драмата на възродителния процес.
Как пребледнелият от ужас селски училищен директор ме питаше със заекване редно ли е да сложи траурна лента на портрета на съветския държавен глава Андропов или да свали и хвърли портрета след малко местериозната му смърт. Драма на социалистическия реализъм.
Как в оня злокобен майски ден, дълго време след аварията, зави сирената на гражданската отбрана и по нареждане на селските власти, прекарах два часа при плътно затворени прозорци с осемте мърляви и отдавна некъпани деца. Как училищната чистачка миеше двора с маркуч и се хвалеше , че “чистела радиацията”. ДРАМАТА НА ЧЕРНОБИЛ.
В този забравен от Бога край, поне отвреме на време, историята газеше с подковани ботуши. От нея никой не може да се скрие.
Училищен партиен секретар беше Петър Д. – даскал по трудово обучение. На тях партията им измисляше такива синекурни длъжности, за да наблюдават и докладват за държанието на масите. В изпълнение на идеологически указания “отгоре” той влезе в часа ми по литература да види как се справям с комунистическото възпитание на подрастващите. За наш общ лош късмет преподавах “По жицата” на Йовков.
“Убаво им приказваш, миче” – каза ми след часа. “Ама не им показа, колко е убаво при социализъма”.
“Но действието се развива в друго време?” – възкликнах.
“Трябва да им речеш как Нонка, ако се беше разболяла след 09.09.1944 година щеше да оздравее и да стане ударничка и бригадирка в Текезето” –поучително размаха пръст проверяващият.
Утайката от десетки прояви на идиотизъм и скудоумие, които бях изтърпяла, изведнъж кипна в главата ми.
“О, махай се” – изсъсках.- “Няма заради теб да превърна бялата лястовчка на надеждата в безвкусен социалистически бройлер!”
Партийният секретар почервеня като рак и гневно стисна зъби, но за мой късмет в учителската стая имаше поне пет души, които дружно прихнаха. Така и той се принуди да се усмихне, макар и много злобно и накриво.
Ето как аз се отървах от уволнение, а на него лепнаха трайно прякора Пешо Бройлера.
Амаркорт…Спомням си. Кадър след кадър се върти лентата, запечатала едно безумно време. Докато не се стигна до паметната трета година на селското ми изгнание. Годината, в която в живота ми влезе Ласи, когато въведоха режима на тока и едва не умрях.
КАК БЯХ ОПИТОМЕНА
Ласи беше немска овчарка. Подари ми я приятел, който я взел от граничарските кучета. Била бракувана като маломерна и оттам неподходяща за оперативни цели. Недоумявах какви са им били критериите, защото четириногата дама беше огромна. Всъщност, първият й собственик бил принуден да се раздели с нея, след като видял, че направо обезумява, затворена в апартамента. Изподъвкала му два чифта нови обувки и му разкъсала на парчета шотландски пуловер. Така животинката стана моя или по-точно, аз - нейна. Беше толкова умна, че имах чувството, че тя е решила да си опитоми мен.
Естествено, не се отървах от коментари колко по-полезно и евтино би било да си гледам прасе. Дотогава, обаче, хората в селото се бяха примирили философски с всички мои странности и макар и с тъжна въздишка, преглътнаха и Ласи. Дори й носеха хляб и кокали, а децата направо се влюбиха в нея. Незабавно използвах ситуацията. Този, който прочете и ми разкаже поне три книги, получаваше право да разходи кучето.
Ласи доби навик да спи на самия праг на спалнята ми. Умните й очи сякаш говореха, че ме намира за твърде глупавичка да се пазя сама. Реши, също така, че за да съм толкова слаба, сигурно съм некъдърен ловец. Започнах да намирам пред вратата си мишки, плъхове, няколко убити птици, а веднъж дори катерица. Когато намръщено почиствах и мърморех на животното, тя се дивеше на човешката глупост и неблагодарност.
Привързах се силно към огромната немска овчарка. Дотолкова, че вече не се чувствах така самотна. Разхождахме се заедно по планинските пътеки, говорех й гласно, за голямо изумление на минаващите покрай двора хора, пусках я в стаята си да се наслади на музиката на Моцарт, Хендел и Бах.
СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЗИМА
Един есенен ден ме повикаха в селсъвета и ме накараха да подпиша заявление с какво желая да се отоплявам през зимата. Зачудих се защо са нужни такива формалности и написах, че ще се отоплявам, както досега на ток. Тогава и не подозирах, за предстоящия режим. Не знам дали кметът е знаел, но допускам, че да. Така си “връзваше гащите” със саморъчно написаното ми заявление и си измиваше ръцете. Режимът на тока беше най-абсурдният политически и икономически гаф, който съм виждала. Имахме АЕЦ с шест реактора, а преживяхме оня кошмар, само защото другарите въртяха изгодна търговия с Турция и не искаха да си губят далаверата. За онова време народът измисли един анекдот, който звучеше така: “Благодарим ти, партийо любима, че в космическата ера ти ни върна към фенера!”
Трудно ми е да говоря за онази зима. Случи се мразовита и студена. Всички ветрове сякаш си даваха среща и правеха редовните си конгреси в моята стая. Къщата беше паянтова. В нея живеех само аз и нямаше откъде да дойде топлинка. Отначало режимът на тока започна два часа с ток, два - без. После системата се промени на едно към три. Имах чувството, че кръвта ми се желира от студ. Дланите, стъпалата и ушите ми почти през цялото време бяха посинели и безчувсвени. Пуснах Ласи да спи вътре в стаята. При положение, когато се бориш за оцеляването си режимът и хигиената са недопустим лукс. Нещата стигнаха до там, че се борех срещу опасностите от “бялата смърт”. Тогава газовите лампи и фенери, както и свещите станаха недостъпен дефицит и невероятен лукс. Дойде ми друга идея и закупих църковно кандило. Работата, обаче, беше в това, че кандилото гълташе олио като змей. Направо ме разоряваше. Освен това имаше навика да пръска мазнина по книгите, които четях и тетрадките, които проверявах.
Разбирате ли, училището беше полуинтернат и свършвах следобедните си дежурства по мръкнало. А тетрадките на децата трябваше редовно да бъдат проверявани. Един час на три не стигаше да си свърша задачите.
Имаше и нещо друго. Не смеех да заспя, докато токът е спрян. Страхувах се, че в ледения мраз има опасност да не се събудя. Чаках да възстановят електрозахранването, ел. печката да отвърне малко въздуха, за да се затопля под завивките и да се отпусна.
В тези ужасяваща дълги зимни вечери се занимавах с какво ли не, за да се преборя с дрямката. Преведох “Юда, братко мой” на Франк Йерби за мое удоволствие. Прочетох Библията, Сборник Гностически Евангелия, Корана и Бхагават Гита. За жалост, все на английски. Тогава възможността да намеря Свещените книги на родния си български език граничеше с нулата. И до днес пазя тези томове, осквернени с пръски олио от кандилото. Надявам се Бог да ми прости. Светите книги сигурно са били оскверня вани и с кръв. Мазнината все пак е по-невинна….
Така, ден след ден зимата преминаваше. Бях постоянно болна, с дразнеща суха кашлица и вкочанени крака и ръце, но жива.
И тогава дойде нощта на снежната виелица.
ЛАСИ МИ СПАСИ ЖИВОТА
Никога преди това, нито по-късно съм била очевидец на такова бедствие. Смразяващ сух студ и бурен леден вятър. Из въздуха прехвърчаха малки късчета лед. По-късно научих, че е било -20 градуса C., а в стаята ми- около -10 / -15. Свита на тресяща се топка отчаяно гледах стрелките на часовника,за да стане време за бленувания един час светлина и топлина.Ласи лежеше в краката ми и също трепереше от студ.Цялата и козина беше настръхнала,а дишането й плитко и хрипливо.Опитвах се да чета Евангелието, но не мисля, че тогава възприех нещо.Вятърът стенеше злокобно и люлеше пламъка на кандилото, а стъклата на прозорците дрънчаха от поривите му.Часът за пускане на тока дойде и отмина, но нищо не се случи. Ток нямаше.По- късно разбрах, че имало огромна авария. Това обясни защо през цялата нощ и за миг нямаше ток.
Ресните на килима бяха скрежасали. Водата която държах в чаша на масичката до леглото си, се беше превърнала в кюлче лед. Ивица лед имаше и на врата ми, където свършваше високата яка на вълнения ми пуловер.
“Не трябва да заспивам! Не трябва да заспивам!” – повтарях си, но се унесох.
Изведнъж стана топло и приятно. Намирах се на тропически пазар. Имаше купища южни плодове, корали, ярки коприни. Звъняха някакви звънчета. Разхождах се за ръка с майка си и двете нещо се смеехме.
Тогава ме събуди сърцераздирателен кучешки вой. Вцепенена отворих очи и се намерих сред дим и пламъци. Кандилото се обърнало от вятъра и подпалило покривката на масичката, а оттам пламъците обхванали и юргана ми. Не го бях изгасила, защото не исках да заспивам.Бях се унесла неволно. Може би няколко секунди, които ми се сториха цял век, седях като Буда в пламъците и гледах тъпо. Изглежда, димът ме беше упоил. Ласи виеше проницателно. Усетих болка и видях, че Ласи е захапала ръката ми. После впи зъби в крачола на панталона ми и ме задърпа с всичка сила.
Можеше да избяга,защото умееше да си отваря вратата сама, но не го стори, а продължи да ме принуждава да стана.
Дойдох на себе си и грабнах кофата с вода, която държах в стаята, за да си мия сутрин лицето, тъй като чешмата беше на двора. Оказа се замръзнала. Тогава грабнах едно одеало и заудрях пламъците. Часове наред се борех с пожара. Точно си мислех, че всичко е изгасено и виждах въглени, незабелязани преди. Битката започваше отново. Всичко ставаше в непрогледен мрак. За щастие, кучето ме събудило съвсем навреме и огънят не се беше разпространил навсякъде.
На зазоряване, покрита със сажди и разкървавени мехури по ръцете излязох залитайки и намерих кмета в къщата му.Събудих го и хладно предупредих, че ако до края на деня не бъда снабдена с печка и твърдо гориво, ще разкажа в окръжния център за отношението им.
Справиха се с предизвикателството очудващо бързо. Всяка нощ, при топлината и уюта на бумтящата печка, Ласи продължи да спи вътре в стаята.Отпратих я на двора едва през пролетта.
БЛАГОРОДСТВО И ИСТИНКТ
Кучето ми също пострада от инцидента, макар и леко. Козината й беше опърлена на две места. Какво биха ми отговорили мъдреците, дето твърдят, че при животното основното било инстинктът за самосъхранение? Ласи можеше да избяга без проблем, но остана. Остана и рискова живота си, за да спаси моя. Без нея нямаше как да се събудя и щях да загина от най-жестоката смърт. Знам със сигурност това.
Четирикраката ми приятелка живя щастливо до 14 години, когато умря от старост. Останахме неразделни през цялото останало време. Всички, които обичах и ме обичаха, знаеха, че искат ли да бъдат заедно с мен, трябва да приемат и Ласи.
МРАК И СВЕТЛИНА
Това е искрената ми история. Съдете сами за нейните герои. Нищо не съм спестила, нито преувеличила. Ако по-младите не вярват на част от събитията, нека бъдат благодарни, че зловещите действия им изглеждат фантастични и че не живеят в епохата на социализма.
Какъв отговор давам на въпроса в началото ли? Човекът не е венец на творението, но не е й исконен злодей. Той е сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина. И щом на света има котки, кучета, коне или делфини, готови да ни опитомят и обичат, все още за нашия път и развитие има надежда.
Автор: Паула Лайт
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
